Отчаянието вече е във хората,

апатията бавно те обсебва,

спира се на прага ти умората

и как коварно те издебва.

И вече нямаш капка сили.

Напразна ли бе цялата борба,

сълзите кървави пропили

живота ти-най-жалката творба?

И като лист от есента отронен

се луташ във безпътица и страх.

Смехът отдавна е прогонен

ах, този сладък детски смях.

Как щедро бликаше доскоро

прогониха го грозни страхове.

Ще чуеш ли пак някога отново

как мъничка надежда те зове?

А днес и върховете са далече,

нямаш сили да ги изкачиш.

Как доброволно се обрече

пред наглост тежка да мълчиш?

В черупка малка да се свиваш

щом някой от живота ти краде.

Отровата на глътки да отпиваш.

Къде отиваш? НАКЪДЕ?