Колко живота, Боже, прибра
от народа ми хвърлен във ада?
Колко молитви вече събра,
молитви към теб за пощада?

 За колко мъки, Боже, си глух,
народа до пропаст довели?
А ти милостив си, Боже, аз чух
следват ли твоите повели.

 Колко болка вече видях
в очи край трапеза събрани
и гладът, Боже, беше сред тях,
и оставяше своите рани.

 В колко устни смехът е замрял,
ти погледна ли, Боже, лицата?
Тези, които с любов си създал
как проклинат вече съдбата.

 Знам, че щедър на прошка си, Боже,
щом при тебе дойде разкаян,
а с душата му черната може
дявол да бъде изваян.

 За себе си райски градини
създават тук на земята
и нищо, че много години
от живота крадат на децата.

 И нищо, че старци осъждат
на битки пред кофи за смет,
млади в чужбина пропъждат,
Защо, Боже, все са над теб?

 Как, Боже, вярата жива
да запазим чиста в сърцата?
Защо, Боже, в твоята нива
допускаш да стъпчат душата?